"Забравената история на България" от Антон Василковски

етика, строителство, икономика, технологии, изкуство и т.н.
galina
Мнения: 44
Регистриран: съб фев 10, 2018 9:31 am

"Забравената история на България" от Антон Василковски

Мнение от galina » пон май 07, 2018 6:07 am

Антон Василковски
Забравената история на България
28 ДЕКЕМВРИ 2017 Г. · ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРИЯ


Съдържание:
1. Общите блага в България до средата и края на XIX век.
2. Демократичната челядна задруга – родова комуна.
3. Други форми на взаимопомощ в българското село.
4. Революционната комуна.
5. Кооперативното движение в България до 1944 г.
6. Пряката демокрация в българското село до 1944 г.
7. Древната европейска практика за пряка демокрация.


1. Общите блага в България до средата и края на XIX век.

Темата за общите блага в България до края на XIX век е обект на изследване от български и чуждестранни автори. Джон А. Тайн (1880) твърди, че: „В източните части на България преобладава комунална система. Земята на комуналната община е обща собственост и представителите на големите семейства я разпределят, чрез съвещание през определен период, всички мъже в селото над определена възраст се взимат в предвид в това разпределение“. От своя страна, българският изследовател Димитър Маринов (1894) разказва за цяла Северозападна България, че: "До издаването на тапиите, т.е. до 1868г. когато са се въвели в тоя край всичката земя, която се орала и сяла или която се косила, е била общинско владение. Никой от селяните не е можел да стопанисва тая или оная нива, нито да я продава, залага или подарява. По причина на голямо пространство земя, селяните не са могли да работят всичката земя, а са оставили една голяма част като орница да почива, а другата част да орали и сеели. Къде ще се оре и сее ситна храна(жита, ечемик, овес, лимец, просо), а къде ще се оре и сее кукуруз(царевица) - туй е решавано от старешината със съгласието на най-заможните старци(представителите на най-големите задруги). Веднъж решено, всеки е излизал да оре къде искал и толкова, колкото можел. Който успявал да залови някоя нива, тоя я орал и сеел тая нива без да се гледа години преди да бъде орница, кой я орал и сеел.От там е приказката "Плуг место отъвния"(Плуг нива спасява). Веднъж е той орал и сял една нива, ще оре и сее същата нива през всичкото време, додето се оре и сее тая част от общата земя. Дойде ли някой селянин от друго село та се засели в туй село, той ще се ползува с всичките права, каквито имат и другите селяни“.
Следователно проучваната литература разкрива фактите, че до Освобождението и първите османски реформи в почти половината територия на днешна България – източна и северозападна част – земята, където не е заграбена от чорбаджии и бейове, е обща собственост на месното население (въпреки че формално се води собственост на султана) и е управлявана като общо благо чрез колективната власт на голяма част от местното население. В разпределението са участвали представителите на големите демократични задруги които: „не проявяват никаква обществена деятелност отвън, а само домашния съвет определя политиката, която трябва да следва(т)“, който домашен съвет се състои от „всички дееспособни членове на задругата“, както ще стане ясно по-надолу. Отделните култури се сеят на конкретно място, за да бъде по-лесна взаимопомощта и произтичащия от тях колективен труд, съчетани с общи забавления и пиршества. Всеки има право на земя за обработване, а самата земя се използва устойчиво чрез ротация. Земята не се счита за лична собственост, а за наследена от предните поколения, която ще я предадат на следващите поколения, без да я изтощават от използване, а само за основни нужди.


2. Демократичната челядна задруга – родова комуна.

Може да се предполага, че най-старата форма на семейството в българските земи е демократичната братска задруга, или т. нар. „братска семейна община“ (Бромлей, 1972). Демократичната челядна задруга, която представлявала няколко семейства от един род, обединени в общо стопанство, е основна обществена единица от древни времена. Византийските документи от X-XIII век потвърждават нейното съществуване (Литаврин, 1960). През времето от XV до XVIII в. по българските земи преобладават големите семейства, означавани като челядна задруга, род, коляно, голяма къща и др. (Вакарелски, 1974, 525 и сл.). През 1853 г. О. Утешенович пише, че задругата преобладава навсякъде в Хърватско, Словения, Далмация, Княжество Сърбия, Босна и Херциговина, Черна Гора и България. Около и след Освобождението Б. Богишич(1974) и Феликс Каниц(1882) пишат за наличието на задруги в България. 1887 г. Иван Евст. Гешов описва, че въпреки масовото разпадане на задругите, все още на места се е наблюдава наличие на множество задруги в Шопско – Софийски, Трънски и Кюстендилски окръзи. Димитър Маринов, 1894 г., описва 2145 задруги в цяла Северозападна България. Ал. Додов през 1905 г. описва задруги в северозападния край на Софийско. Христо Ц. Родев 1906 г. пише за задругите, които е видял в Търновска, Свищовска и Павликенска област, където често половината население живее в задруги. От данните за преброяването на населението от 1900 г. се разбира, че приблизително 430 000 души живеят в задруги(семействата над 10 души). От тези данни можем да заключим, че задругите са често срещани дори и след Освобождението.
В задругата цялата движима и недвижима собственост, освен личната (дрехи и покъщнина) е обща и управлението й е общо от т.н. „задружен съвет“. Реколтата и всички приходи отиват в общия „кюп“, като отделните семейства получават нужната храна и облекла според броя на членовете им. Отделните семейства живеят или в обща къща или в общ двор, като храненето е или общо, или семейно. Всяка задруга си избира „стопанин“, който представлява задругата извън нея, отговаря за общата каса, наставлява задругарите за извършената работа, също и разрешава възникналите спорове.` Избира се от задружния съвет, като обичаят е това да е най-стария член на задругата, но често е избиран най-опитния от мъжете(Гешов). „Задругата решава, а домакинът изпълнява“ (Гешов, 1907). В задружния съвет в зависимост местните обичаи, влизат или всички мъже над 18 г. в Северна България, или в Софийско всички, които са оженени (Гешов, 1907; Додов, 1905), или тези, които имат синове и дъщери над 12 г. в Северозападна България. Домакинът може да бъде свален и задружния съвет избира нов. Задругата има право да излъчи някой свой член, ако не е доволна от него (Гешов, 1997). Длъжностите на задругарите се разпределят от самата задруга. В Северна и Северозападна България маловажните покупко-продажби се извършват от домакина, а всяка по-крупна покупко-продажба или решение се взима от задружния съвет (Родев, 1906; Маринов, 1894). В Софийска област предложенията за покупко продажба се правят от домакина, но решенията се взимат от задругата, като пръв има думата този задругар, към чиято сфера на действие се отнася направеното предложение. Ако той реши да наложи вето, предложението пропада, освен ако останалите успеят да го убедят със съвети. „Само домашния съвет може да определя политиката, която трябва да следва напредняка“ (Додов, 1905). „Без предварително допитване до нея, той може да купува само дребни потребности на къщата; но не може нищо да продаде“ (Гешов, 1997). Ако някое момче отиде да учи гимназия, задругата го издържа, също както издържа семейството на този, който отиде да служи в армията или се разболее. Характерно за задругата е затвореното натурално стопанство – членовете й сами задоволяват простите си и лимитирани нужди. В задругата наследство няма, освен на дрехи и покъщнина. Всеки задругар чувства едновременно имота като свой собствен и като общ. Влага труда си с чувство, че работи за себе си, роднините си и бъдещите поколения и употребява равно с другите, благата получени от общия труд. Жените в задругата нямат никакви права и са подчинени дори на младите момчета.
Главните причини за широкото разпространение на задругата може да търсим в местните древни колективистки традиции на самоуправляващото се натурално стопанство. Също така голямото стопанство е икономически по-рационално, защото иначе всяко семейство трябва да се занимава със земята, животните, продажбите, къщата, а чрез обединението на силите се спестява труд и време. Така може да се купят по-добри плугове и дори машини. Равенството, солидарността и взаимопомощта в задругата гарантират липса на бедност и спокойно бъдеще за всеки член и семейството му. Пълноправните членове на задругите имат глас в управлението на своя живот и са негови творци на пряко демократичните „задружни съвети“. Обединението осигурява и по-добра защита от османските набези
Лавеле разкрива в своята моногография (1878), че сред „южните славяни“ има по-малко престъпления. Обяснения за това търси в липсата на бедност и самоконтрола на отделните задругари, които трябва да пазят честта на задругата. „Задруги, които се намират в едно село, винаги са готови да си помагат. Когато трябва да се свърши спешна работа, няколко семейства се обединяват и задачата се свършва с общ труд. Това се превръща в празник. Вечерта се пеят народни песни под звуците на гъдулка и има танци на поляната под високите дъбове. Южните славяни изпитват голяма наслада от пеенето, и радостта е често срещано явление сред тях: по всичко изглежда, че живеят щастлив живот. Тяхното е осигурено и те имат по-малко грижи от западните нации, които напразно се опитват да задоволят желания, които всеки ден стават все повече и по-изискани.
Преследването на пари не заразява съзнанието им и поради това са по-естествени.
Посещение до слaвянската област на юг от Дунав, ще бъде достатъчно, за да се види социалната организация точно. Процъфтяващата България, най-добре култивираната от всички източни държави, показва утвърдително, че системата не е в противоречие с добрата култивация на почвата. И въпреки това, тoзи начин за организация, въпреки всичките си предимства, започва да се разпада и да изчезва навсякъде, където влезе в контакт с модерните идеи“ (дьо Лавеле, 1878).
Всички автори отпреди век и повече описват спомени на старите хора за доминиращата роля на задругата в семейните образувания в миналите времена. Основната причина за разпадането на задругите може се търси в Закона за земите от 1858 г., прокаран от османската власт под диктовката на „Великите сили“ след Кримската война. Чрез този закон се установява частната собственост върху земята, така всеки селянин взима тапия за собственост и земята на задругите се разпределя между отделните й членове. Друга причина е нарастването на населението, което в мнозинството си е изтикано от османските, кърджалийски и черкезки набези в планинските местности, а след Освобождението земята вече е частна собственост, не под общата власт и собственост на месните общности. Ускореното западане на задругата се дължи и на това, че е обкръжена от капиталистическите стопанства на частния интерес, които са неразривно свързани с индивидуализма и егоизма. През 1848 г. в столицата на Хърватия Загреб има 360 задруги и 4 индивидуални семейства. 1860 г. остава само 1 задруга на 50 семейства. За 12 години от 99% наличие на задруги, остават само 2% (Богишич, 1874). Главната причина е новата конституция на Хърватска от 1848 г., гарантираща „граждански права“. Налага се частна собственост върху земите, раздробяване, наследяване, водещи до възникване на капиталистически нрави, реформи и нови практики. В България закон за задругите така и не се създава. Разпадането на натуралното стопанство се обуславя също и от прокарването на железница и вноса на евтина продукция, произведена от безобразно експлоатирания пролетариат на запад и колонизацията. Така много хора, останали без земя се превърнали в наемни работници или бюрократи. Селата се напълнили с търговци, бакали, едри земевладелци.


3. Други форми на взаимопомощ в българското село

Други форми на взаимопомощ сред населението са меджия, зареда или тлака – взаимно подпомагане при обработката на земята, прибиране или преработване на реколтите, строеж на къщи и т.н. В замяна, според обичайното право, всеки е задължен да върне същото количество труд. Често са съчетавани с песни и веселия. На седенките младите момичета се събират, за да вършат заедно свои индивидуални работи, чрез множество забавления, включващи и участието на младите мъже от селото.
При спрежничеството няколко чифта впрегнат добитък разорават целина (необработена земя) или пренасят товар (Маринов, 1894).
Бачиите(мандрите) са сезонни сдружения на собствениците на добитък за съвместно отглеждане, добив и преработка на млякото, в които всеки получава продукция, според големината на стадото си. Различните стопани участват наравно в гледането и доенето и така спестявали време за работа на полето или наемат за целта хора, на които в повечето места се заплаща в натура. В Родопите помаците имат напълно идентична практика, което говори, че този обичай датира от векове (Данаилов, 1904; Маринов, 1894).
Жетварските задруги са трудови сезонни сдружавания, предимно на жители от планинските места, които нямат достатъчно земя и отиват в полето да косят там, където недостига работна сила (Маринов, 1894).
Селският общ хамбар или селски кош служи за взаимна помощ на изпадналите в нужда, за подпомагане с храни или със семена, в случай на неплодорна година. Всеки влага доброволно в тях зърнени храни, според притежаваната земя или като процент от реколтата. Получаващите помощ в натура връщат с 10% горница, като бедните селяни са освободени от нея. Останалата храна се продава и парите се влагат в селска кесия, от която са извършвани общи работи за селото – изграждане на училища, чешми, мостове, пътища. Подобна е и градската кутия в градовете. Селските хамбари на места се запазват чак до Втората световна война (Стоянов, 1937). . Подобна е и градската кутия в градовете. Селските хамбари на места се запазват чак до втората световна война (Тренева). За да сложи селските и градски каси под контрол и да подобри достъпа на населението до кредит, Мидхат Паша създава закон за общополезните каси, в които всеки поданик е бил задължен да внася продукти в натура. Всяка каса се управлява от двама християни и двама мюсюлмани. Раздават се кредити н нуждаещите се, а натрупания капитал се използва за общински нужди(училища, строителство на пътища и мостове).
Солидарността и обединението между хората носи всеобща радост и щастие, както Иван Хаджийски обяснява: "При строеж на къща всички съседи или цялата махала отиват в гората, отсичат нужния дървен материал, одялват го и го превозват. Превозват камъните, копаят мазето, хранят по един ден последователно дюлгерите, даряват ги. При копане на кладенец всички съседи последователно слизаха да копаят, тъй както и после всички ще годят да черпят вода от кладенеца. Когато полската работа на една къща изостане поради нещастие, един неделен ден цялата махала или съседите отиват и изорават нивите, прекопават царевицата или поженват житото. Също неделен ден се ходи да се върши полската работа на някой бедняк или някоя вдовица, които нямат добитък или достатъчно работна ръка, за да направят това сами.
Тези, които смятат, че думите "единството на труда прераства в нравствено единение" са празни приказки, могат да се убедят нагледно в противното, ако присъстват на една такава взаимопомощ и видят отношенията, които се създават, както и чувствата, които пълнят работещите и помагащите си селяни“, „Нравствеността на колективното селячество се изразява главно във формите на колективния труд и взаимопомощта, чрез формите на общо потребление(служби, курбани, общи трапези) и свързаните с това общи радости, веселия и човешко вътрешно разположение: обич състрадание, зачитане личността на ближния, отзивчивост към личността, готовност за помощ“.


4. Революционната комуна.

Целта на Освободителното движение в България и последващото го Априлско въстание не е само премахване на Османската власт, но и социална революция. Христо Ботев пише статията „Смешен плач“, в подкрепа на Парижката комуна от 1871 г., чиято борба за свобода е: „да направи човека повече от син божий и гражданин - не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града“. Писателят Иван Вазов живее няколко месеца в Галац и Браила, Румъния, където се запознава с идеите на Освободителното движение. В пиесата „Хъшове“, издадена през 1884 г., революционерите на няколко пъти защитават идеята за „комуна“, в която „няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно“. В „История на Априлското въстание“, 1907 г., Димитър Страшимиров, описва целите, които апостолите на въстанието си поставят: „не мислеха само да открехнат от гърба си чуждото иго, но ламтяха дори за республика и комуна“. Реализирането на тези идеи по време на Априлското въстание може да се видят в написаната през есента на 1876 г. книга на Атанас Шопов „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, който е личен помощник на Бенковски и присъства на събитията в Панагюрище. От книгата става ясно, че избраната Комисия на събранието в Оборище пише план на въстанието, в който се предвижда „Всичко имущества, стоки, брашно, жито и др. от 1 ви Май стават общи“, парите се премахват, цялата дистрибуция се извършва чрез „записки“, назначава се „дом - дворец“, където избраното от населението управа провежда своите събрания, съхранява всички стоки и отговаря за разпределението им. В плана се предвижда да се изградят комуни, които поддържат постоянна връзка помежду си. За реализацията на този план в Панагюрище Атанас Шопов пише, че всички хора в селото се разделили на 2 групи: войници или работници и чиновници. На шестия ден от комуната се устроила „обща бачия“ с всички овце, кози и говеда, като „Никой не е имал право да притежава частна жива стока, с изключение само на свине и кокошки.“. „В Панагюрското царство всеки имаше еднакви права; разлика никаква. Царуването и свободата направиха хората равни, провъзгласиха всичко общо. И богатия и бедния имаха еднакво право да казват, че са притежатели на общата бачия и получават всичко еднакво, защото изпълняваха еднакви длъжности." Комуната в Панагюрище или т.н. „Панагюрско царство“ трае само 10 дена, преди да бъде разбита от османските войски. При нея не се наблюдават пряко демократичните тенденции, решенията постепенно да преминават от демократично избраното ръководство към събранията на населението, но и времето за развитие е било много ограничено–само 10 дена, за разлика от 3 месечната Парижка комуна, където това се е случило. Ясно се вижда приложението на описаните по-рано древни колективни традиции, като „общата бачия“ и общата собственост като цяло, този път съзнателно приложени като социална революция.
По време на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. в района между Малко Търново и Царево се образува т.нар. Странджанска комуна. Функционирането и организацията ѝ се обуславят от анархистичните възгледи на част от ръководството на Одринския революционен окръг и особено на Михаил Герджиков. Христо Силянов пише, че за една година 4 села са организирани: „Имотите общи и всяко село има своя постоянен военен лагер“. „Всеки ден се жънеха узрелите ниви не непременно от собствениците, без да се гледа кому принадлежат. Приготвената храна се носеше в складовете, като се определяше от нея известна част за нуждаещите се селяни и за четниците.“. Михаил Герджиков описва комуната така: „Нямаше мое - твое: в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена в брашна и жита в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ.“. Комуната просъществува до 21 август, когато изпратената турска армия разбива въстанието.
Може да заключим, че освободителните движения в голяма част са се борили за обратното на дошлите след тях парламентаризъм и капитализъм. Борбата на комуна–обща собственост, под обща власт заема централна роля в борбата им за свобода.


5. Кооперативното движение в България до 1944 г.

След Освобождението се засилва класовото разслоение в българското общество, малцината капиталисти и чорбаджии стават собственици на капиталите и земята. През 1887 г., едрите земевладелци, 3% от всички собственици на земя, притежават 24,7% от земята, а дребните собственици, 68,7% от собствениците, притежават едва 22,3% от цялата обработваема земя. Поради нарасналите данъци населението пада под зависимостта на лихварите и зеленичарите. Започва издаването на кооперативни книжнина. През 1890 г. в С. Мирково се основава първата в България и на Балканите Мирковска кредитна кооперация „Орало“ от тип Райфайзен. От уставът й разбираме, че член-кооператорите са собственици на своите дялови вноски, за тях те получават дивиденти като част от печалбата, друга част от печалбата се заделя и натрупва като кооперативен капитал, чрез образуване на кооперативни фондове. Основната власт е на главното събрание, което се състои от всички членове на кооперацията. То се провежда поне два пъти годишно или когато се повика от председателя, или когато редовен член получи подкрепа от 20% от членовете на дружеството. Председател на събранието е този, който повика дружеството. Главното събрание избира председател, заместник, Настоятелство, Главен съвет и счетоводител. Събранието решава по какъв начин и с какви средства да подобри икономическото състояние на членовете. Разглежда като върховна инстанция оплаквания по изпълнението на решенията или администрацията на дружеството. Всяка година да определя оперативния капитал на дружествената каса и дали ще се тегли кредит от други кредитни учреждения и при какви условия. Определя големината на заемите, минималните вноски, процентите на лихвите за изтеглените заеми и за влоговете. Разрешава завеждането на съдебни процеси. Променя уставът и правилниците. Уволнява административните си органи. Главният съвет надзирава настоятелството и счетоводителя и се избира на 3 години, като 1/3 от тях се сменят всяка година. Настоятелството отговаря за оперативните въпроси на кооперацията и се избира на 4 години, като всяка втора година се сменят половината членове. При ликвидация се предвижда останалия капитал да се съхранява в местната земеделска каса или в БНБ, докато се поднови същото или създаде ново кооперативно дружество, което става собственик на фонда.
От уставът на дружеството се разбира, че то е напълно в съзвучие с кооперативните принципи на Рочдайлските пионери: отворено, доброволно членство, демократично управление, икономическо участие на членовете, автономия и независимост, ограничена възвръщаемост на капитала, излишъкът принадлежи на членовете, обучение на членовете и обществеността в принципите на кооперирането, сътрудничество между кооперативите, грижа за общността. Както се вижда от устава кооперация „Орало“ е демократично самоуправляващо се предприятие, в което основната власт над стратегическите и оперативните решения е на главното събрание. Натрупвайки капитал, кооперацията защитава интересите не само на настоящите, но и на идните поколения.
1919 БЗНС, начело с Александър Стамболийски спечелва парламентарните избори и съставя правителство. За периода 1919–1923 броя на кооперациите скача почти двойно – от 994 през 1918 г, 1379 през 1919 г., до 1812 кооперации с 434 954 члена през 1923 г. През 1923 г. земеделските кредитни всестранни кооперации се увеличават до 998 на брой. Последните наред с кредитирането организират общи доставки, продажби и обработка на земеделска продукция, откриват кооперативни магазини и предприятия за производство. Приетият от БЗНС закон за интензивните култури дава тласък на лозаро-винарските кооперации, които укрепват организационно. БЗНС създава благоприятни условия за образуване на тютюневи кооперации, чрез специален закон, с който се ограничава спекулата на търговци и комисионери. Въвежда се строг контрол върху износа на тютюн, насърчава се кооперативното тютюнопроизводство и строителство на кооперативни тютюневи фабрики. Тютюневите кооперации се увеличават от 5 през 1919 г. до 34 през 1923 г. С приетия през 1919 г. Закон за подпомагане на пострадалите от войната занаятчии се дава тласък на занаятчийското кооперативно движение. Чрез БЦКБ се отпускат 2 държани безлихвени заема. Ефектът е голям и до 1923 г. се образуват 181 занаятчийски кооперации, от тях 34,3% са действащи, с числен състав средно около 600 души в една кооперация. Занаятчийски кооперации за общи доставки и продажби се увеличават от 5 през 1919 г. на 56 през 1923 г., като от тях действащи са само 26, но с по-голям числен състав от занаятчийските производителни кооперации. През 1919 г. се създава Съюзът на земеделските производителни кооперации, чиято цел е да обедини всички занаятчийски кооперации, да защитава техните интереси, да укрепва връзките помежду им, да организира общи доставки и общи продажби, да урежда кредитирането им и др. Съюзът се управлява от общо събрание–конгрес на представителите на кооперациите. През 1923 г. членуват 63 кооперации.Приема се нов Закон за горите през 1922 г., чрез него експлоатацията на горите се възлага чрез търг или на държавата или начала на населението, което влага личен труд. Горските кооперации се увеличават от 11 през 1919 на 75 през 1923 г.. Учредява се Горски кооперативен съюз, основават се и 37 горовладелски кооперации с цел по-добро стопанисване и използване на частните гори. През 1920 г. правителството на Стамболийски изготвя първия в Европа Закон за водните синдикати, чрез него се създават кооперативни организации за напояване, корекции на реки, отводняване на заблатени места и електродобив. Съгласно него държавата се задължава да финансира 30% от стойността на проектите и да гарантира кредити от Българска земеделска банка. Чрез Закона за риболовството се узаконяват риболовните кооперации. Според този закон се отнема частното владение и ползване на риболовните обекти по крайбрежието на Черно море и река Дунав. Въвежда се образователна реформа, която предвижда училища във всички села, задължително прогимназиално образование, задължително изучаване на кооперативното дело, земеделски училища в средищните селски пунктове, вечерни земеделски и кооперативни курсове, увеличен прием в Агрономическия факултет и откриване Ветеринарен факултет. През 1920 се създава Свободния университет за политически и стопански науки, познат днес като УНСС, една от целите му е да подготвя кадри за кооперативното дело. През 1923 г. с указ на Министерския съвет е била разкрита Висша кооперативна школа. За да запазят влиянието си върху кооперативното движение, различните партии сами организират предимно потребителни кооперации. БЗНС създава Синдикална централа, която през 1922 г. обединява 47 районни земеделски синдикати, 1 кооперативен съюз, 33 селски кооперации и 5 0557 индивидуални членове. Пряко или косвено обединява повече от 100 000 земеделски стопанства. Централата спомага за създаването на тютюнева централа на тютюневите синдикати и кооперации, създава различни производителни секции, организира общи доставки на едро на храни и земеделски инвентар и др. БКП създава кооперативното дружество „Освобождение“, което се превръща в мощна кооперативна организация с широка мрежа от местни кооперации, обединени в районни клонове. Членовете му от 2269 през 1919 г, се увеличават на 70 хил. през 1923 г. Социалдемократическата партия образуват Кооперативна централа „Напред“, която до 1923 г. обединява 41 867 члена от 74 кооперации. Народната партия създава потребителна кооперация „Мир“, Прогресивнолибералната партия – потребителната кооперация „България“, Радикалдемократическата партия – потребителна кооперация „Изгрев“, Народнолибералната партия – потребителна кооперация „Свобода“, Демократическата партия – потребителна кооперация „Солидарност“ и др.
След Деветоюнския преврат, правителството на власт започва настъпление срещу кооперациите. Кооперативното дружество „Освобождение“ е разграбено и опожарено, избити или хвърлени в затворите са активни кооперативни дейци. Удари понасят Синдикалната централа и земеделските синдикати. Забранява се дейността на Горския кооперативен съюз, който чак 1927 г, успява да проведе конгрес за възобновяване на дейността си. Ръководството на Общия съюз на българските земеделски кооперации е овладяно от опозиционните партии и посреща преврата като „спасение“, докато от Международния кооперативен съюз се обявяват срещу бруталната саморазправа на властта с кооператорите. През 1924 влиза в сила Законът за защита на държавата, с който се забраняват политическите партии и техните организации, включително кооперативни. ОСБЗК задължава всички районни кооперативни съюзи да членуват при него, като така когато бъдат кредитирани, се удържа дялов капитал за ОСБЗК. ОСБЗК препоръчвала на кооперациите да развиват кредитирането и да внимават с другите дейности. Въпреки репресиите кооперативното движение вече е спечелило доверието и вярата на широките народни маси и се разраства. До 1929 г. кооперациите нарастват до 5882 със 726 820 члена. Двойно се увеличават всестранните кооперации. Вредни за кооперативното движение са борбите между кооперативните съюзи и централи, както и между земеделските кредитни всестранни кооперации и популярните банки в селата..
В следващото десетилетие негативна роля оказват световната икономическа криза и политическите реформи. Властта започва да използва ОСБЗК, Съюза на популярните банки и др. за свои цели. С наредби и закони държавата ограничава кооперативната дейност. С наредбата закон за регулиране на вътрешната търговия кооперациите са принудени да искат разрешение за правотъргуване. Ако в дадено селище има частен бакалски магазин, не се разрешава откриването на кооперативен магазин. Кооперациите се третират като чисти търговски организации, поради което са заставени да членуват в Съюза на търговците. Той от своя страна води борба с кооперациите и предявява към тях искането да му плащат членски внос. С данъка върху оборота кооперациите единствени са длъжни да водят специални дневници, в които регистрират своя оборот. Облагодетелствани са само частните търговци. С други наредби се ограничават правата на кооперациите при изкупуването и вноса. Ограничава се кооперативната експлоатация на горите. Частните търговци и розофабриканти могат свободно да се разпореждат с произведеното розово масло. На новообразуваната БЗКБ(Българска земеделска кооперативна банка, 1934) и полицейските власти се възлага да упражнят пълен държавен и полицейски надзор над всички кооперации и техните ръководства. Въпреки това кооперативното движение се разраства, което щеше да бъде по-обхватно, ако условията не бяха така утежнени. През 1929 има 3242 кооперации със 726826 члена, а през 1939 г има 3502 кооперации, с 995805 члена, като това не включва 1000 ученически и студентски потребителни кооперации. Вредни за кооперативното движение са борбите между кооперативните съюзи и централи, както и между земеделските кредитни всестранни кооперации и популярните банки в селата. Въпреки това, кооперативното движение се разраства, което щеше да бъде по-обхватно, ако условията не са толкова утежнени. До 1943 г. кооперациите са 4096 с 1 523 932 члена, като от тях само 159 489 са жени (Главна дирекция на статистиката, 1948). Тоест над 1/3 от активното мъжко население участва в кооперациите, което означава, че над 80% от населението пряко или косвено задоволява своите стопански нужди от кредит, застраховане, потребление, услуги, производство и т.н. от кооперативното движение. Кооперативната стопанска дейност съставя 55% от търговията на едро, 20 % от търговията на дребно, 30% от кредитната дейност и 25% от застрахователното дело. Активът-пасивът на кооперациите възлиза на 30 млрд. лв, 3 пъти повече от държавния бюджет(Тренева, 1994).
Впечатляващ е кооперативният печат, който възниква в края на 19 век и се развива паралелно със създаването на кооперативното движение в България. До 1944 в страната излизат 106 вестника, 123 кооперативни листове, 27 известия, 70 бюлетина и 60 списания с кооперативна тематика.
Интересен щрих от борбите и разделението в кооперативното движение показва изкупването на захарната индустрия, притежавана дотогава от международни капитали, от различните кланове в кооперативното движение. След като правителството, заради силен обществен натиск, налага контрол над изкупуването на захарно цвекло от производителите, определя крайна продажна цена и налага акциз, международните капитали се изнасят от България в търсене на по-добра почва за експлоатация и печалба. Така през 1938 г. с обединените усилия на Кооперативна централа „Напред“, Производителна кооперация „Българска захар“, Чиновническото кооперативно застрахователно дружество, Русенската популярна банка се създава дружеството „Кооперативни захарни фабрики“ и чрез кредит от Българската земеделска и кооперативна банка се изкупуват захарните фабрики в Русе и Пловдив. По този начин се възстановява производството в пловдивски и старозагорски район, където захарното цвекло не вирее така добре, както в северозападния край. Загубите от възстановяващата се пловдивска фабрика се покриват от печелившата русенска, така се осигурява работа на стотици души и се подпомага децентрализацията на захарната промишленост. Така централата „Напред“, създадена от социалдемократическата партия, слага контрол над 80 % от производството и пласмента на захарта. От друга страна Общия съюз на земеделските кооперации, пак с помощта на държавата, изкупува захарната фабрика в Камено, възстановявайки захарното производство в бургаския регион. От писмата на Г. Василев до министър Багрянов става ясно, че „Кооперативни захарни фабрики“ си поставят за цел „монополизирането на захарта, а чрез това засилване на партийното влияние над селото.“, които като контролират производството на захар, могат да оказват икономически натиск с политически цели над обширни територии. Тоест политическите партии използват кооперативното движение за собствени цели, създавайки хищническа конкуренция между себе си, чрез всякакви средства. Както Г. Данов отбелязва: „Тези вътрешни търкания са отражение на сепаративния дух, с който бяха напоени всички ръководни места и лица на кооперативните организации.“ От писмото на Г. Василев се разбира също, че градските потребителски кооперации си съперничат с производителните кооперации. Противно на кооперативните принципи българската държава концентрира в себе си власт над кооперативното движение още в зараждането му, със създаването на Българска земеделска банка. Ясно се вижда, че политическите партии през цялото време използват капацитета и властта си да имат влияние над кооперативното движение, използвайки го за властнически си цели.
Изводът от всичко това е, че едно истинско кооперативно движение би съществувало най-устойчиво, рационално, солидарно и ефективно само, ако всички кооперативни сдружения се съюзят в една всеобща кооперация, отхвърлят партийно и държавно влияние и децентрализират властта към масите хора. И след това, ако си представим цялата икономика, да се превърне в кооперативна собственост, например чрез демократичен референдум и демократичен контрол над институциите, тогава всички ще работят за общото благо и ще се договарят на равни и солидарни начала, защото всички ще бъдат част от общото. Мнозинството от хора няма да бъдат разделяни от партийни кланове, конкурентни икономически обединения или бюрократизирани йерархии, пазещи ревниво властта си.


6. Пряката демокрация в българското село до 1944 г.

От книгата „Общинските земи и тяхното ползване от домакинството“ (БАН и др., 2013), която изследва периода до 1944 г. се установява, че в селата Настан, Девинско, Лозен, Софийско, Баница, Врачанско и Синитево, Пазарджишко решенията за използването на общинските пасбища, земи и друга общинска собственост, за общо събиране на реколтата, за какъвто и да е обществен строеж (училище, чешма, мандра), програмата в читалището, църквата се взимат на общоселско събрание чрез гласуване. Когато се вземе решение да се построи нещо, се избира комисия, която да отговаря за изпълнението и организацията на проекта. Всеки е можел да свика общоселско събрание и да се изказва на тях – или да предлага решения или да обсъжда предложения. Няма достатъчно данни, за да се прецени колко е била разпространена тази практика, но по всичко личи, че не е било рядко срещано явление.


7. Древната европейска практика за пряка демокрация.

Преобладаващата политическа организация в славянските и германските племена е пряка демокрация на общи събрания – на всяко населено място, племето и събрания на междуплеменни съюзи. Тацит описва събранията на населението на германските племена „тинг“ през 98 г. в „Германия“: „За не толкова важни работи решават първенците, а за по-важните всички хора се събират, за да се съвещават.“ Дебатите на събранията се организират на принципа: „всеки говорещ бива изслушан по-скоро поради своята убедителност, отколкото поради своята власт“. Културата им изчезва, когато в края на 8 в. франкският Крал Велики ги завладява и основава германска монархия. Прокопий Кесарийски средата на 6 в. пише за славянското общо събрание „вече“, че от стари времена южните славяни и антите живеят в демокрация и всички мъже обсъждат важните неща на общото събрание. (Гръцки извори за българската история, том II) Псевдомаврикий края на 6 век. пише, че „господар те не търпят и не живеят помежду си сговорно“. Титмар Мерзебургски(началото на 11 век) пише за т.н „лютичи“- славянски племена, населяващи днешна Германия: „Разисквайки на събрание своите нужди, всички единодушно се съгласяват относно това, което трябва да правят.“ Когато се заселват на Балканите, след множеството военни походи, военните лидери на южните славянски племена концентрират богатства и власт, така демокрацията им замира.
Пряката демокрация, самоуправлението, общите блага и обща власт над тях са древна практика и са характерни за обширни периоди от европейската история, преди или въпреки създаването на монархии (държави).

Потребителски аватар
Людмил
Мнения: 51
Регистриран: пет мар 23, 2018 9:20 am
Местоположение: София

Re: "Забравената история на България" от Антон Василковски

Мнение от Людмил » чет юни 14, 2018 9:56 am

Здравей Антон,

Бих искал да изразя най-искрената си благодарност и лично признание за този труд, който си написал! Бъди сигурен, че от такива статии България има най-много нужда днес и не се отказвай да пишеш! Всичко друго може да бъде провалено, но писменото слово е страшен бич за всички: паразити; търговци на пари; търговци и спекуланти на храни и човешко здраве; посредници, коитго търгуват с човешкия страх като за-страх-оват хората или ги о-хран-яват от неизвестни врагове; алчни мошеници; подкупни политици; продажни съдии, адвокати и полицаи; международни провокатори и други боклуци. Утре ние ще си заминем от този свят, но писменото слово ще остане след нас за бъдещите поколения! Бъди жив и здрав и продължавай все така да пишеш! С нетърпение ще очаквам следващите ти статии!

Поздрави,
Людмил

Отговори